Кости

Когато дърветата умираха, аз се раждах. Студено и дъждовно, никой не беше вярвал, че ще стигна до тук, но ето ме. Преди няколко години казаха “Е, тя си изглежда като нормално момиче.” Хах, как изглеждат нормалните момичета? Едва ли са така. Когато жените раждат усещат болка която се равнява на 20 счупени кости. Не знам за майка ми, но моите вече са счупени до една.
Да, като обикновените момичета съм. Точно като тези, които вярват на красиви думи и мечтаят, когато стане 11 часа и няколко определени миути. За тази определена минута години наред изричах едно и също нещо.
Никога не се случи.
Съвсем обикновено, нали? Счупените кости си болят.. дори когато мечтаем да са заздравели. Дори, когато затворим очи. Толкова много исках да се превърна в желание на малко обикновено момиче гледащо към звездите с очарователната си детска наивност. С прекрасната си вяра в доброто и малки присвити очички, казващо “Моля те .. моля те. Искам да се сбъдне!” Ако някога стана желание, повярвате ми – ще се сбъдна! Ще заблестя и затанцувам докато ме изричат. Ще се гмурна в нощното небе и ще стана реалност.
Обичам мрака навън, така когато изляза все едно се сливам с него. Мрак потъва в мрака. Черна дупка, която засмуква всичко около себе си. Чупи кости.
Не знам за обикновените момичета, но това тук мечтае да е като тях. Опитва се .. крепи се на гипса сковал цялото и тяло и дори понякога успява. Дори понякога си вярва. Колко ли счупвания можем да понесем през времето ни в този свят. Сигурно хиляди, милиони .. но дори когато заздравеят остава един белег. Калциран. Той ти напомня и те наболява, когато навън е студено и дъждовно. Точно, като когато се раждах.
Не искам да съм човек, не искам да правя човешки грешки, не искам да чувствам човешки емоции. Искам да съм малко птиче, което може да отлети някъде на юг, където е топло и няма болка от счупванията.
Искам да отлетя. Искам да забравя какво е да се опитваш да станеш обикновено момиче.

____
Знам, че си казах, че повече няма да пиша тук. Няма ме.

Констипация.

или по нашенски

запек.

но не такъв,

какъвто,

а душевен.

Доживотен.

Не се напъвай.

Само го

стресираш.

Ужасен ден.

Не, не от онези дни в които ти се случват лоши неща, напротив – нищо не се случи.. то просто се случва, бавно и болезнено всеки изминал ден става все повече и повече докато сълзите сами не закапят от очите ти, защото дори те не понасят това, което се случва вътре в теб. Жалко е, ужасно е. Не че е нещо, което не би могла да преживееш.. дори мисля, че можеш да преживееш всичко, но това трябва да го търпиш, да живееш с него, да се научите да да си самоизсмуквате жизнените сили докато накрая остане съвсем кухото ти и безжизнено тяло с празен поглед. Това остава от теб в такива моменти – празнота и пустош. Чудиш се дали наистина си го заслужила – сигурно. Ти си далеч от перфектна, дори си олицетворение на НЕперфектното. Правиш се, че не ти пука, казваш че си “добре” усмихваш се и отклоняваш погледа си в разфокусирания свят около теб. Това си е живо лицемерие към себе си. Хах. Колко ли е тъпо – да изневериш на себе си, докато света изневерява на теб едновременно с това. Предполагам, че скоро ще се чувстваш по-добре. Все пак всичко си има край – дори и празнотата. Искам да го изкрещя, но мълча. Понякога мълчанието е най-силния плач.

</3

По дяволите!

По дяволите да върви безочието в България, по дяволите журналистите, които извръщат глава пред реалния живот, по дяволите тъпите безмозъчни псевдо-националисти, по дяволите политиците и техните подчинени, по дяволите ниските ни заплати и ниския ни морал, по дяволите Слави Трифонов, Бойко Борисов и други национални ‘герои’. По дяволите липсата ни на самоуважение и гражданска позиция! По дяволите хомофобите, мъжете, които бият жените си, по дяволите жените, които ги търпят. ПО ДЯВОЛИТЕ ДА ВЪРВИ ХРОНИЧНАТА НИ ВРОДЕНА НАРОДНА СЛЕПОТА! Защото сме научени да си мълчим, да траем, да търпим. Да чакаме едва ли не някой да ни подари печелившия фиш от тотото! По дяволите да си стоим на гъза и да недоволстваме докато не правим нищо, да се връщаме всяка божа вечер скапани от бачкане, да пием една ракия, и да си легнем да спим, а утре – пак.

Защо всеки тук толкова много разбира от всичко – политика, футбол, музика и ебане, а никой нищо не прави като хората?Защото, както казва баща ми, на калпава ракета – космоса и е крив! Само тук и само при нас най-малко пари се дават за образование и култура, а най-много за алкохол и цигари. Колко е грозно самотна майка лапнала цигара от 5лв. пакета нямаща 1 лев да даде на детето си за подвързия на учебниците 3та ръка? И какво очакваме? По-светло бъдеще? Единствената светлина ще бъде тази от почти угасналия фас в пепелника ни наречен живот. Защото ние се ИЗСИРАМЕ върху всичко хубаво, защото ние никога няма да сме ЕВРОПА и завинаги ще си останем 3та ръка, без подвързия. Белите ни листа ще се пилеят и страниците никога няма да си дойдат на мястото, защото ние така си го направихме. Защото сме родени слепи и слепи ще останем.

АМИН!

Unbroken.

- Съблечи се.

- Не искам.

- Защо?

- Знаеш защо. Не е заради теб. Просто не искам да ме гледаш.

- Ако изгася лампите по-добре ли ще се чувстваш?

- Не се чувствам добре и на тъмно. Белезите все още ще са там, знаеш няма да изчезнат дори и да си затвориш очите. Не искам да го правя.

- Аз и не искам да те карам на сила. Просто искам да те почувствам. Познаваш ме прекалено добре – знаеш че няма да направя нeщо, с което да те нараня.

- Не разбираш ли, че съм наранена достатъчно? Това не са просто следи от някакъв скалпел, който някъде, някога се е разхождал по тялото ми, това са онези прозрачни места по кожата ми, през които можеш да надникнеш в душата ми. Те ще са вечно тук за да ми напомнят колко повредена съм.. повредените хора са най-опасни, защото знаят, че могат да преживеят всичко. Дори и теб.

Just wondering..

 

- За какво мислиш?

- Чудя се..

- Какво толкова се чудиш?

- Чудя се дали ти виждаш света както аз го виждам. Съвсем буквално.. дали моето розово е като твоето розово, дали синьото небе през чуждите очи изглежда така, както аз го виждам.

- Това са глупости, всички знаем цветовете.

- Да, знам, но дали от малки не сме закърмени да вярваме, че всичко е такова, каквото го виждаме.. Дали цветовете на дъгата през твоята призма изглеждат различно, дали аз казвам думата ‘червено’ на цвят, който в твоите очи изглежда различно – примерно като това на което аз казвам ‘жълто’, ти няма от къде да знаеш, също и аз. Няма и как да ги сравним, няма как да разберем. Мечтата на живота ми е да видя през чужди очи, с чужди мозъчни рецептори. Искам да си сложа човешка маска.. една различна идея за света. Искам просто червените ти пълни устни да придобият нов, различен смисъл.

Това не е Мюзик Айдъл.

Кликнете на снимката.

Ели е на 28 години.. и страда. Страда както много други българи, страда и това не я прави специална в мъката и. Вярно е. Има всякакъв вид страдание.. и аз съм страдала и ти си страдал, но защо днес пиша за Ели? Защо не пиша за другите милиони българи, наши братя и сестри, който са болни, които им е тежко, чиито живот гасне, точно както на Ели. В един или друг смисъл всички се нуждаем от помощ, подадена ръка, разбиране, съпричастност. Но никой като Ели не се нуждае от съжаление, сълзи и “Ох, горкото дете”. Това нито ще и помогне, нито ще и даде надежда, това няма да промени утрешния ден за нея. Срещала съм погледи от този тип цял живот. И аз като Ели съм се нуждаела отчаяно от подадена ръка, лъч светлина, вяра, че след няколко часа ще се събудя и ще съм жива. Никой не може да ти даде гаранция, когато си болен, никой няма да иска да ти направи застраховка живот, тъжно нали? Поплачете си над съдбата на Ели, поплачете си над съдбата на болните и изоставени деца в сиропиталищата, бършете сълзи пред шоута като “Байландо” и “Великолепната шесторка”, които ги дават по едно и също време и се надпреварват, кой ще спечели повече сълзички.. съберете сълзите си и мъката си в едно шишенце и ги пратете на децата.. да те ще знаят, че вас ви е грижа, дарете 1 лев на дете в беда – подарете му малък шейк от Макдоналдс. КОЛКО СТЕ ЩЕДРИ! Чувствате ли се по-добре сега – като знаете, че Ели е останала с 20см. тънко черво, а по принцип е имала като вас цели 6-7 метра? Чувствате ли се по-добре като знаете, че Ели се храни само с една огромна игла по венозен път? А вие докато вечеряте пържени картофи и кюфтета роните сълзи върху дистанционното. Тъпо нали? Дайте на Ели 4-5 метра от червата си пълни с кюфтета и картофи.. ей така, защото историята и ви е трогнала.

Не знам дали хората някога ще станат по-добри. Не знам кога хората ще спрат да мрънкат за заплатите си, болежките си и ще погледнат на живота си като уникален дар, който Ели и много други хора са на път да загубят. Ели не се нуждае от много, тя не иска заплатата ви, не иска болежките ви, не иска живота ви – тя иска своя живот, своята заплата, своите стари болежки и ожулени колена.. иска своята стара усмивка и хората да спрат да я гледат с престорена тъга, която на сутринта ще бъде изчезнала. Ние не искаме мъката ви, искаме отделено време да разберете и да предадете нататък каузата на тези хора. Волята и желанието им за живот .. да, те го имат – това са най-силните хора живели някога. Подарете им време. Време за живот и усмивки, за живот в още усилена борба с болестта и мъката .. на пук на всичко и всички. Тези хора ще живеят вечно.